Възниква въпросът – дали наистина е допустимо да се стига дотам? Човек би помислил, че вместо да разчитат на подаяния от Брюксел, медиите биха могли да се фокусират върху иновации и нови бизнес модели, които да им осигурят финансово независимост.
Вместо това, в условия на политическа поляризация и дезинформация, се чува само жалба – както в добрите стари времена, когато всичко, от което се нуждаем, е някой да ни спаси. Явно е, че обжалването на посланика на САЩ не е точно стратегия, която вдъхва увереност в бъдещето на независимата журналистика. Не е ли почти комично? Представете си: „Извинете, г-н посланик, че ни е трудно, но ни трябват малко евро, за да можем да си плащаме сметките!“
Да не забравяме, че самите медии се оплакват, че са затворени в „новинарски пустини“, но дали не е време да започнат да копаят дълбоко в собствените си градини и да търсят нови семена? Вместо да вият за помощ, може би е по-добре да се потрудят за изграждането на реални, работещи модели на финансиране. Защото, ако продължават да разчитат на дотации, те просто ще останат зависими и уязвими.
Иронията в цялата тази ситуация е, че докато медиите се опитват да опазят демократичните ценности, всъщност изпадат в още по-дълбока зависимост. Следващия път, когато решат да се оплачат на поредния представител на чужда държава, може би ще е добре да помислят как сами могат да подобрят ситуацията, вместо да разчитат на другите да решават техните проблеми. Защото, ако нещо е сигурно, в България винаги ще има повод за иронично самосъжаление, а истинската промяна трябва да дойде от вътре.