За неговата значима литературна, публицистична и обществена дейност, за заслугите на творчеството му и на активната му ангажираност към съхраняването на традициите и авторитета на съвременната българска литература, Атанас Капралов получи от Президента Йотова почетен знак като поет, публицист и общественик на 14 май 2026 година.
Атанас Капралов пред журналистката Ирина Кирилова
-Поетите са особени хора. Казват, че техният талант да съчиняват стихове, идва отгоре. Но да си поет и да ръководиш Националния литературен музей, това вече е свързано с отговорност и обич към работата. Атанас Капралов от 2017 година е директор на тази престижна институция. Сигурно точно там му е мястото. Неговите стихове са представяни в Лондон, в Чикаго, в Париж, във Виена, но той, заедно с екипа си, се грижи за къщите на най-ценните български поети и писатели. Висок, слаб, със сини очи, той ми вдъхна доверие, още преди да включа микрофона. И както сами ще се убедите, не съм сгрешила да се докосна до неговия свят. – За кое Ви е най-мило, г-н Капралов – за някогашния Съвет за култура, за времето, когато сте били уредник в музея „Пеньо Пенев“, или за директорското място в Драматичен театър „Апостол Карамитев“- Димитровград?
-Всички тези работни места, през които съм минал, са важни за моето развитие и за всяко едно от тях аз си спомням с умиление и с носталгия. Скътал съм добър спомен за повечето от тях. Когато бях в дом-музей „Пеньо Пенев“, се чувствах на мястото си, защото пазех духа на един голям поет, а и самият аз намирах време за творчество. Беше в навечерието на демократичните промени, в години на кипеж, заредени със светли очаквания. Моето работно място често се превръщаше в сборен пункт на романтици и мечтатели. Пристигаха хора от цялата страна, които се срещаха с мен, общувахме и вярвахме, че ще се преборим заедно за по-добри дни.
– Има едно изречение на Пеньо Пенев: „Ще има пак звезди и кучета ще има, лаещи по тях“. Много актуално днес.
– То има и продължение: „Но нека вярата не оскъднява, яснее този мирен ден отвъд…“. Аз знам много от стиховете на Пеньо Пенев наизуст. За съжаление напоследък за него излиза само някоя клюка в жълтия печат, а словото му е в немилост. Уви, младите хора не познават творчеството му, то е изхвърлено от учебните програми.
-Защото в момента няма просвещение! В 1874 година Емануел Кант е писал, че просвещението е изход на човека от непълнолетието, което сам си е причинил. Той сякаш е надникнал днес, когато децата ни са в непълнолетие и това им го причинява времето, в което живеем. Съгласен ли сте?
– Не съм сигурен, че само децата ни са в непълнолетие днес. Самият Кант твърди, че „…малцина са тези, които чрез самостоятелна работа на духа си са сполучили да се измъкнат от непълнолетието и уверено да поемат по собствен път…“. Вие срещате ли често извисени и свободомислещи хора край себе си? И в не състоялия се комунизъм, и в състоялата се псевдо-демокрация огромният процент от хората се осланят на опекуните, които им натрапва властта. Трудно е да говорим за просвещение в днешното общество от зомбирани хора. Просветеният човек е свободният човек, а аз имам едно стихотворение, в което го търся и с фенер, и с лупа, и с какво ли не, но твърде рядко ми се налага да викна „Еврика!“. Конюнктурата и преди, и сега, и утре ще има вапиюща нужда от останали в пубертета мозъци, така че по-добре да излезем от тези дълбоки кантиански води, защото ще се удавим…
– Но…говорихме за Пеньо Пенев. Колко ръкописи има в този музей?
– Има много негови ръкописи, снимки, книги, които са свързани с онази епоха. Това е музей, за който се грижат добре, с богато наследство и най-важното е, че обществеността в Димитровград прави всичко възможно да пази духа на Пеньо Пенев чист и неосквернен. Е, невинаги с успех, защото живеем в мътни времена. В града се провеждат през година литературни празници, посветени на името на поета от Добромирка. Връчва се национална награда, която напоследък ощастливява съвсем случайни имена. Аз съм писал сценариите за тържествата, първия статут за международната награда е мое дело, многократно съм участвал в организацията, бил съм жури при определянето на едни от най-достойните лауреати. Дори една година можех да получа наградата, но направих необходимото това да не стане. Смятах, че не е морално, тъй като бях на висока служебна позиция. Исках да дам етичен пример на разни мои колеги, които използват своите властови позиции за постигането на задкулисни цели, но уви…
За съжаление, сегашната власт на града умишлено ме държи в изолация от случващото се там напоследък. Мен, чийто пъп е хвърлен в този град. Мен, чието сърце е част от духовната история на Димитровград. И смешно, и жалко, и тъжно!…
– Като бяхте уредник в музея успяхте ли да откриете дали времето уби Пеньо Пенев?
– Пеньо Пенев е много сложна личност и да търсим вината само във времето, не би било точно. Много са причините, поради които той си отива от този живот. Разбира се, че една от причините е и времето. На автори като него в онази епоха се е помагало, властта се е грижила за тях, но от друга страна е обичала да ги удря с тоягата, за да влязат те в „правия път“. Подобно отношение е нанасяло дълбоки рани на свръхчувствителни хора като Пеньо Пенев. Той е имал проблемно детство, разстроени семейни отношения поради мизерията, в която е живеел, застигнат е от коварни болести и т.н. Не бих искал да задълбаваме в тази тема.
– А как се чувствахте в театъра?
– Работих честно и всеотдайно като директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград и мисля, че оставих добри следи в сърцата на много свои съграждани. Радвам се, че с немалко от тях поддържаме прекрасни отношения и до днес. Все пак аз съм автор на неофициалния химн на този град, изпълнен от ангелогласната Ваня Костова. Надявам се новата по-родолюбива власт да го официализира! Но в момента се чувствам най-удовлетворен, като част от Националния литературен музей, защото винаги съм бил кръвно свързан със словото. Каквото и да предприема – отдалеча ли се от словото, обзема ме вина пред самия мен. Знам, че нямам право да предам мисията си и се старая по най-бързия начин да се връщам към високите послания. Защото по този начин се връщам към същността си.
– Някой помогна ли Ви да стигнете в София? Имам предвид времето, в което сте живели тогава. Или някоя конюнктурна личност?
– Всеки човек се огражда в живота си с някакъв приятелски кръг. Аз също имам хора, които са от моята кръвна група, на които съм помагал и които са ми подавали ръка в трудни моменти. Онова обаче, което ми е носило гордост и удовлетворение, съм го постигнал преди всичко с талант, умения и характер – благодарение на жаждата да бъда полезен на моя малък свят. Имам почитатели на поезията си на всякакви нива в обществената йерархия. През 1987-1989 година мои стихове се разпространяваха на циклостил заради тогавашната ми подземна слава – след Чернобилските събития вече категорично отказвах да се съобразявам с тогавашната цензура. Обаждаха ми се хора от различни краища на България, които искаха да им ги препиша и да им ги изпратя. Е, какво да се прави – някои от тези хора бяха свързани с… Държавна сигурност. Моите рецитали не един и два пъти се превръщаха в митинги и когато ми даваха думата, публиката ме окриляше с отношението си. Винаги съм държал на хигиената в общуването и по този начин с годините си спечелих много истински приятелства. Разбира се и врагове не ми липсват, което е обяснимо.
– Отсявате ли приятелствата в годините?
– Задължително!
– Аз също.
– Внимателен, но взискателен човек съм. Не понасям лъжата, хитруването, а към подлостта съм безпощаден – произхождам от честен и корав род.
– Литературният музей е стопанин на къщите на Иван Вазов, на Славейкови, на Пейо К. Яворов, на Елин Пелин, на Христо Смирненски, на Никола Вапцаров, на Димитър Димов, на Емилиян Станев… спирам до тук. Къде Ви е най-драго?
– По-същественото е, че за тези къщи се грижим и ги пазим добре, въпреки че щатните ни бройки съвсем не са достатъчни за целта. Но да не се оплакваме. Наскоро получихме дарение на нов имот от писателя Иван Симеонов – т.е. вървим напред. Истината е, че навсякъде се чувствам комфортно, защото всеки един от тези автори е важен за България, оставил ни е ценно наследство.
Ние се гордеем с всички наши къщи-музеи и правим необходимото да съхраняваме паметта на техните патрони. Когато станах директор, заварих доста от тях в лошо състояние, а някои – направо в трагично. Къщата на Христо Смирненски приличаше на руина. Тя беше почти отписана, къщата на Яворов се намираше в непредвидимите частни ръце. Заедно с хора от моя екип направихме необходимото те да са в съвсем друго състояние днес. Къщата на Смирненски вече е един прекрасен музей, където има зала за творчески вечери, там представяме и изявени съвременни автори, и големите български класици, организираме литературни вечери, рецитали, конференции. Събираме отбрана публика и в къща-музей „Славейкови“, и в двора на Яворовата къща… Важно е да осъществяваме мост между минало и настояще, между значимите автори от различните епохи.
– Чувства ли се там, в Яворовата къща, специалният дух? Усещате ли, че някоя врата ще се отвори и ще влезе най-голямата хубавица на София?
– Още с влизането в тази къща имате усещането за някакъв дълбок трагизъм. Всеки, който посети този дом, сякаш се докосва до извисения и печален дух на Яворов и на Лора. Когато мои познати искат да ги разведа лично аз там, всеки път потръпвам от вълнение, качвайки се по вътрешната стълба към стаите горе. Взираме се в бюрото на Яворов, обхождаме трапезарията и спираме пред мястото на разигралата се трагедия в злокобната нощ, застиваме пред посмъртната маска на поета. Последната година от живота на Яворов е болезнена страница от нашата литературна история.
– Сега, за книгите Ви! Имате седем издадени книги.
– Седем – за възрастни, две – за деца. Автор съм и на сборници със спомени, есета и други. За сериозните автори е важно качеството, а не бройката.
Те се превеждат на френски, на немски, на английски, на испански, на руски, на украински, на турски, на румънски…Имам преводи на различни езици. Моята поезия е трудно преводима. Преводачката ми на руски не веднъж е заявявала, че някои поети ги превежда за десет минути, други – за половин час, но: „Когато взема твоите стихове, аз паля свещ и преводът на едно стихотворение ми коства понякога цяла седмица“. Моята поезия е по-сложна като конструкция и не е проста работа да бъде възпроизведена на друг език. Немалко преводачи са ми казвали, че когато сложат финалната точка се чувстват удовлетворени от получения резултат, заради изказа и посланията. Срещат се доста поети, чиито творения са просто някакъв хаос от думи. Сега изкуственият интелект може да пише като много мераклии за литературна слава, но не и като истинските поети. Аз го пробвах, зададох му задача да ме имитира, но написаното не беше на необходимото ниво.
– Защото изкуственият интелект няма душа! Една от стихосбирките Ви е любовна лирика и се нарича „Голота“. Защо „Голота“, когато голото тяло е просто тяло, с което бихме могли да се слеем? Защо не е горчивина, не е радост, не е мъка, не е щастие – все характерни черти на любовта?
– Това е едно от емблематичните ми стихотворения. Получавал съм писма от мои познати, които са поздравявали с него дамите на сърцето си за определени празници. Тук не става дума само за физическа красота, а за духовната връзка на двама души, за преливането им един в друг, за преминаването им в нови измерения. Включено е в доста любовни антологии, препечатва се, преиздава се. Наскоро един от преводачите ми се похвали какъв успех е постигнал с неговия превод пред друго езичната публика. Очевидно има някаква специална душа това стихотворение. Така че съвсем нормално е да нарека книгата си „Голота“.
– Имате няколко награди. Коя Ви е най-скъпа? „Димчо Дебелянов“, „Златен Пегас“ – да не ги изреждам…
– Ценя всичките си досегашни награди, защото са получени честно, без митарства. Но откакто станах директор на Националния литературен музей, избягвам да се само награждавам /каквато е масовата практика тук/, за да дам морален пример на колегите си. Забелязал съм, че много от тях, когато се облекат във власт, започват да използват тази власт, за да трупат призове, облаги и пр. Недостойно е да се постъпва така. Доскоро живеех с илюзията, че околните ще се заразят от примера ми. Уви, оказа се, че моят глас е глас в пустиня. Видно е, че не те, аз трябва да се променя. Защото вече ме гледат с лошо око разни пишещи, които се кичат всеки сезон с някоя незаслужена статуетка или медал.
Много се изродиха големите литературни награди в България в последните години. Това го констатирам не само аз – то се коментира масово в литературните среди, деморализиращо е. Но знаете приказката за кервана и за кучето… Литературните ни кръгове днес приличат по-скоро на хайки, които само към своята глутница придърпват плячката, а другите оставят на сухо. И няма никакво значение кой е истинският поет и кой е ерзацът. Живеем в болно време с изкривена ценностна система.
– И Вие стоите по-далече от болното време?
– Няма как да бъда по-далече. Част от него съм. Търся спасение в поезията си.
– А как избягвате болестта?
– Опитвам се да бъда максимално честен и пределно извисен. Е, доколкото е по силите ми, разбира се. Аз съм човек, не съм Христос и няма как да претендирам, че не ми се налага да правя компромиси понякога. Старая се да бъда докрай истински в словото си. Още в младите си години бях получил престижни литературни призове, спечелих си искрени почитатели, но постепенно установих за себе си, че официалните почести не са най-важното. За да преминеш на по-високо ниво, трябва да оголиш докрай сетивата си, да бъдеш все по-силен, все по-безкомпромисен, все по-рисков. Залагал съм на карта много неща в живота си и разбрах, че Господ помага на тези, които имат силата да се извисят над делничното, над дребното, над страха си. Писането на голяма, на въздействаща поезия е свързана с умението да отвориш нови пространства за духа си – нещо много сложно, много трудно, но истинските поети го могат.
– Да, но духът и душата са две различни неща. Къде е душата Ви, когато творите? Там, в отворените нови пространства от духа Ви?
– Духът е този, който ме свърза със словото, защото при писането аз чувствам връзката си с Бог. Не усетя ли този божествен контакт, хвърлям написаното в коша – то ми е чуждо, в него не тече моята кръв, няма ги тегобите на душата ми. Интересното е, че след всеки звезден миг за духа ми по вертикалата, следват приземяващите удари за душата ми по хоризонталата. За да стигнеш високите пространства за духа си, душата ти трябва да плати божественото мито. Безпощаден е този висш закон!
– Казахте ми, че сте фаталист. От къде идва при Вас усещането, че сте суеверен – от случки в живота, затова , че сте хубав и може да Ви поразят с не добра енергия лоши очи, или това усещане е връзка с вселената, където витаят дух, душа, мистика и много често всичко това е събрано в интелигентните умове?
– Е, не съм от крайните фаталисти, но да – ставам суеверен понякога. Темата с енергиите напоследък твърде много се коментира по медии и социални мрежи, кога – мъдро, кога – не съвсем… Аз съм публична личност и след мои изяви обикновено съм получавал емоционални признания от различни хора. Но знаете законът на физиката – за всяко действие и съответното …противодействие! Затова се стремя да не преекспонирам публичния си статус. От пет покани за интервюта, рецитали, презентации и пр. , най-често отговарям положително на една. Напоследък се опитвам да се щадя, защото понякога свалям твърде ниско гарда си и лошите енергии разтупкват неравномерно сърцето ми. А то все още ми е нужно, за да бъда полезен на моя микросвят – и с делата си, и със словото си.
– Имате високо самочувствие, за което имате основание. Поставяте се сред най-добрите съвременни поети. С това Ваше усещане не мачкате ли останалите, които пишат? Само вътрешното АЗ ли е определящо в живота Ви?
– Сигурен съм, че ако ме познавахте по-отблизо, едва ли щяхте да направите подобно еднопосочно заключение. В тясното обкръжение, където тече животът ми, аз се държа пределно скромно. Често потъвам в своите собствени дълбочини и имам по-скоро интровертен вид. Дори когато сядам да пиша, в първия момент изпитвам страх от предстоящия ми полет с думите. Но за да полетя, самочувствието е един от факторите, които ме издигат над ежедневното, дребното, нищожното…
То, обаче, се базира на сериозните натрупвания в житейски, интелектуален, емоционален и пр. план. Още от дете съм се самовъзпитал: когато правя нещо, да го правя по възможно най-добрия начин. Знам в какво съм вещ и в какво – не. Почти всяка седмица някой ми прави суперлативни признания, а друг ми заявява: „И аз като Вас съм поет…“.
Нито в първия, нито във втория случай губя връзката си с реалността, защото имам сравнително точна представа за себе си. А и тези, които разбират от поезия и са надмогнали зависимостите си, също я имат. И не аз, а те ме поставят сред водещите съвременни поети. Никой не може да ме излъже, че съм най-високият и недостижим връх, нито да ме стресне, че имам нещо общо със сивия поток. Помагал съм и помагам на много хора, включително и на пишещи, а те едва ли се чувстват смачкани в мое присъствие. С мен ги свързват съвсем други чувства и усещания…
– Аристотел, когато 330 година преди н. е. е написал за поетическото изкуство, казва, че в поезията трябва да се използва ритъма, мелодията и размера. Вие съобразявате ли се с тези три неща, когато съчинявате стихове?
– Разбира се. Има правила, които пренебрегнат ли се, трудно би се родила истинска поезия. Аристотел ги е назовал още преди Христа, запознат съм с тях. Но нека уточня, че да си добър теоретик не означава да си добър словотворец. Редица университетски преподаватели прописаха стихотворни текстове и се самоопределиха за поети. А всъщност повечето от тях не са. Писането на истинска поезия е магичен акт, който е по силите единствено на божествените ѝ избраници. Едва ли роденият поет ще седне да пресмята ритъм, мелодия, размер и пр., когато твори.
Никога не си казвам предварително: сега ще напиша нещо в хорей, дактил или анапест! Или: хайде да вместя тук един оксиморон! Всичко трябва да става естествено – като дишането, като биенето на сърцето, като полета на очите… Сега на мода е прословутият постмодернизъм, който заблуждава много млади хора, че писането на поезия е някаква игрословица, някакви хаотични словоизлияния. Уви – друга е генетиката на високото слово. Аз помня наизуст стихотворения и от класици, и от съвременни автори, без да съм правил усилието да ги уча. Истинската поезия е тази, която влиза по неведом начин в сърцето ми. Впрочем, не само в моето!
– Много често пишете за свободата. Свободата отваря врати към доброто и към лошото. Избягвайки лошото, човек започва да изгражда тухла по тухла доброто, за да стане свободата устойчива. Ако Вие сте я направили устойчива, затворен ли сте в нея, или чрез словото учите другите да търсят полет в свободата?
– Ние живеем във всякакви зависимости – професионални, интимни, дори творчески. Свободният човек е рядко срещан феномен. Ще излъжа, ако заявя, че аз живея вън от различните зависимости, в които ни омотава животът. С тях се диша по-спокойно, далеч си от рисковете, от опасностите пред свободната ти воля. И чувството за страх ми е познато.
Но въпреки това съм доказал през годините, че мога да преодолявам този страх и да водя битки за своите каузи. Понякога смелостта ми е ставала толкова крайна, че дори моите родители са се опитвали да ме спрат и вразумят, но напразно! Сигурен съм в едно: само свободният дух може да напише висока поезия. Опитвам се да заразявам с моя стремеж към свобода публиката, която идва на моите рецитали. И много често се случва заедно да полетим натам, където ставаме недостижими за завистта, меркантилността, пошлостта… Чувството, че си безграничен и свободен, макар и за кратко, е невероятно. Истинското слово може да го кодира в себе си.
–Член сте на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите. С какво това обогатява живота Ви?
–Член съм и на Музикаутор, и на българския ПЕН-клуб, и на други организации. Това е нормално, защото така ставам част от общности, с които имаме сравнително близки интереси. Е, не с всички членове имам допирни точки, защото ме интересуват предимно хората от моята кръвна група. А тя е нулева – мога да съм полезен на кого ли не, но външният допуск до моите артерии е ограничен. И в прекия, и в преносния смисъл!
–Ако Ви поканя да излезем, къде ще ме заведете? В театър, на концерт, на балет, на опера или на вечеря, където ще говорим за стиховете на Робърт Бърнс и Есенин, за поезията на Омар Хайям, за Сонетите на Шекспир?
– Въпрос на нагласа в съответния момент. Посещавам доста често различни културни събития, интересите ми са многопосочни. Даже напоследък започнах да се чувствам преситен, но понякога оставам впечатлен от видяното или чутото. Имам си любими музикални произведения, които ме зареждат или разтоварват. Обожавам Верди, Чайковски, Шостакович, Гершуин, прекланям се пред вдъхновяващото творчество на Фреди Меркюри, мога да слушам Бийтълс до безкрайност. Имам си и любими филми, някои от тях съм гледал по пет пъти. А вечерята с добър и интелигентен приятел също не е за пренебрегване.
– Издадохте нова книга. Кога ще бъде премиерата ѝ, г-н Капралов?
На 21 май 2026 година от 18 часа в столичната библиотека е премиерата. Книгата е със заглавие „БОЖЕСТВЕН ЗНАК“ – любовна лирика. Поезията ми ще бъде представена от литературните критици проф. Ивайло Христов и от доц. Георги Цанков.
Участват Хайгашот Агасян, Асен Масларски, Аня Кесякова, Мария Русева и Васил Панчев. Специални гости са Васил Петров и Симеон Владов.
