3 март е национален празник не само защото бележи възстановяването на българската държавност. Това е денят, в който почитаме свободата, но и дългия, тежък и кървав път до нея.
През годините мнозина се опитват да внушат, че българската свобода е дошла даром. Истината е по-сложна и по-неудобна. Нито една държава на Балканите не е постигнала своя национален идеал без външна помощ и без намесата на великите сили. Така е било и за България.
Помощта от Русия е исторически факт. Българската кръв – също. Геополитическите интереси не изтриват личното достойнство. В игрите на „големите“ малките народи често изглеждат пешки, но историята помни онези, които са имали куража да бъдат повече от това.
На 3 март (19 февруари по стар стил) през 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя. акт, който поставя началото на възстановяването на българската държавност. Но зад този документ стоят човешки съдби, битки и саможертви на хиляди.
Договорът е прелиминарен – т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите велики сили.
Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.
Санстефанският договор изостря силно отношенията между Русия и останалите Велики сили, поради това, че е сключен в нарушение от страна на Русия на предварително сключените тайни споразумения с Австро-Унгария – по-специално Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г. Част от тези спорове са решени с Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., предхождащо Берлинския договор, който окончателно решава въпроса със създаването на Княжество България. Един от сериозните за Русия (а оттам – и за България) проблеми в Санстефанския договор е в предварителното съгласие на Русия, че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава.
През юли 1878 г. решенията на Сан Стефано са ревизирани и заменени с Берлински договор. България е разделена – Княжество България остава автономно под върховната власт на султана, Източна Румелия получава ограничена автономия, а значителни български територии остават извън пределите на новата държава.
По върховете на Балкана, в окопите и по проходите, българските опълченци доказват, че свободата ни не е чужда кауза. В онези решаващи дни на Битката при Шипка се ражда не просто военна победа, а символ на национално достойнство. Българският народ подпомага освободителните действия с организация, снабдяване и безусловна отдаденост.
Костите на хиляди герои са вградени в основите на държавата, която днес наричаме България. Те не са знаели дали ще видят свободата със собствените си очи. Вярвали са обаче, че България ще я има – силна и достойна за техните деца.
Днес отново живеем във време на сложни избори и международни зависимости. Отново сме на кръстопът. Да чакаме ли „големите“ да решават вместо нас? Или да носим отговорността за собствения си път? Да бъдем удобни за всички или верни на себе си?
За хилядите българи, паднали за свободата, отговорът е бил ясен. Всички техни мечти, всички уроци по достойнство и цялата им обич са имали едно- България. Те са доказали, че са достойни за нея.
„Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха,
и твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.“
3 март не е само спомен. Той е въпрос към нас – ще можем ли и ние да бъдем достойни за нея?
Честит национален празник, българи!
