След близо година и половина престой в „чистилището“ на политическите обещания и административното изчакване, казусът със стадото на бай Рибан достигна своята финална, макар и противоречива точка.
Изборът, пред който е изправено семейството днес, вече не е между „живот и смърт“ за животните, а между два административни варианта, предложени от работната група на Министерството на земеделието и БАБХ. И двата варианта обаче споделят една обща, дълбоко смущаваща черта: те започват с изискването за писмена декларация от собствениците, с която те да потвърдят съгласието си за ликвидацията на собствения си бизнес.
Генезисът на един политически мит
За да разберем днешната безизходица, трябва да си припомним как стадото на бай Рибан се превърна от ветеринарен казус в политическа платформа. Преди година и половина, когато положителните PCR тестове за чума изискваха незабавни мерки, днешният служебен министър – тогава в ролята на пламенен опозиционер – превърна кошарата в своеобразно телевизионно студио. Денонощните преки излъчвания и наративът, че „мафията убива здрави животни“, натрупаха огромен социален капитал и доверие сред хората. Стадото стана символ на свободата, а защитникът му – политически лидер, изстрелян към властта върху гърба на „спасените“ овце.
Сблъсъкът между „живото излъчване“ и Европейската комисия
Днес обаче ролите са сменени. Опозиционерът вече държи химикалката на министър, а пред него стои суровата реалност на международните спогодби. Оказва се, че онова, което в социалните мрежи изглеждаше като „мафиотски заговор“, в Брюксел се чете като „защита на европейските граници от зарази“.
Министърът е поставен в патова ситуация: ако изпълни обещанието си и „пусне“ стадото, Европейската комисия (ЕК) моментално ще наложи пълна забрана за износа на българска животинска продукция. Цената на неговата предизборна героика може да се окаже фалит за целия животновъден сектор в България. В този контекст, създаването на „работна група“ не е опит за намиране на решение, а класически административен инструмент за удължаване на времето и размиване на отговорността.
Вариант 1 и 2: Цената на мълчанието
Предложената „пътна карта“ е върхът на административния йезуитизъм.
Вариант 1 предлага пълно умъртвяване и обезщетяване – процедура, която можеше да приключи преди 18 месеца, спестявайки агонията на семейството.
Вариант 2 предлага дерогация за селекционните животни (120 каракачански и 228 медночервени овце), но под такава изолация и забрана за движение, че тя де факто е икономическа евтаназия в забавен каданс.
И в двата случая обаче се изисква писменото съгласие на собственика. Това е най-циничният момент в документа. Човекът, който влезе в политиката, обещавайки да „спаси“ стадото от „убийците“, днес иска от стопанина сам да подпише декларация за неговото унищожение.
Репутационният щит: Кой ще натисне спусъка?
Въпросът на адвокат Пламен Абровски — „Защо трябва да мачкат бай Рибан и семейството му? Защо им е нужно тяхното съгласие?“ — получава своя логичен, макар и грозен отговор.
Ако министърът подпише заповедта, той признава, че не е бил искрен в своите преки излъчвания от кошарата. Ако обаче принуди бай Рибан да подпише „доброволна“ декларация, министърът запазва имиджа си на „приятел на фермера“, който просто е изпълнил неговото желание.
Равносметката
Случаят „Бай Рибан“ е болезнен пример за това как един човешки живот и поминък могат да бъдат употребени за политически актив, а след това захвърлени в административна процедура. Стадото, което беше символ на свободата, днес е просто доказателство за високата цена на популизма.
Докато министърът управлява времето чрез работни групи, семейството на бай Рибан е принудено да избира как да подпише края на своя свят – само и само за да не пострада политическата биография на своя бивш „защитник“. Понякога мълчанието пред Парламентарния контрол е по-красноречиво от денонощните лайфове във Facebook.
Източник: zemedeleca.bg
