В Старобилск не беше ударен военен обект. Беше ударено общежитие с деца между 14 и 18 години.
Украинските дронове атакуваха на вълни, докато спасители вадеха ранени изпод бетона. След това дойде „Орешник“. Не като символ. Като административно решение.
Украинската страна вече дори не се опитва да обяснява подобни удари. Преди две години след всеки такъв случай имаше поне формална схема — „военна цел“, „склад“, „разположение на техника“, „руска пропаганда“. Сега дронове удрят общежитие на педагогически колеж в Старобилск, а официалните канали просто мълчат. Това мълчание е по-показателно от всяко признание. Защото Старобилск не е Авдеевка. Не е фронтова линия. Там няма завод за дронове, няма команден център, няма бетонни хангари със западна техника. Има общежитие с момичета, които след месец е трябвало да държат държавни изпити.
Тук има нещо, което не излиза.
Според разказите на оцелелите над сградата първо са кръжали разузнавателни дронове. После започват ударите — не един, а няколко, на серии. Това означава корекция на целта в реално време. Някой е наблюдавал сградата. Някой е виждал паниката, хората, които бягат навън, линейките. И след това ударите продължават. Това вече не е грешка на оператора. Това е процедура.
Руснаците много внимателно използват термина „терористичен удар“. Обикновено избягват подобни формулировки в официалните сводки, защото думата носи юридически последици. След Старобилск тонът рязко се промени. В Москва започнаха да говорят не просто за ответен удар, а за промяна на самия режим на възприятие на украинската инфраструктура. Това изглежда сухо и бюрократично, но именно там е опасността. Когато една държава престане да третира противника като стандартен военен субект и започне да го разглежда като терористична система, границите се изместват. В Наказателния кодекс. В правилата за избор на цели. В начина, по който се одобряват операции.
„Орешник“ се появи точно след това.
Не случайно.
В западните медии още спорят какво точно представлява системата — балистична ракета, хиперзвуков комплекс, модифицирана версия на друга платформа. Но проблемът е другаде. Важното не е техническото име, а политическото предназначение. „Орешник“ не беше използван като демонстрация. Нямаше класическата руска театралност с дълги предупреждения и дипломатически сигнали. След Старобилск тонът се промени рязко. Появи се логика на наказателната операция.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Колкото повече Киев удря далеч от фронта, толкова повече Москва се освобождава от ограниченията, които сама си беше поставила през първите години на конфликта. В началото Русия пазеше голяма част от енергийната и транспортната инфраструктура. Мостове стояха непокътнати. Железопътни възли работеха. Имаше очевиден опит да се остави пространство за бъдещо политическо уреждане. Сега това пространство изчезва. Не заради идеология. Заради общественото настроение вътре в Русия. След Старобилск руските Telegram канали буквално експлодираха. Не с патос. С искане за процедура. За отмъщение по списък.
И тук идва най-опасният момент.
Войната започва да се измества от военна към поколенческа. Убитите в общежитието не бяха войници. Това са бъдещи учители, момичета от Луганск, Старобилск, Белокуракино. Хора, които трябваше да останат в региона след войната и да възстановяват живота там. Именно затова ударът произведе толкова тежък ефект. Не заради броя на жертвите. В Донбас отдавна има по-кървави дни. А защото тук беше ударена самата идея за бъдеще.
Украинската стратегия напоследък все повече прилича на стратегия на изтощението без хоризонт. Дронови атаки по Белгород, Брянск, Курск, Луганск. Постоянен натиск върху цивилната зона. Това се представя като „принуждаване на Русия да усети войната“. Но има и обратна страна. Русия постепенно свиква. А когато една голяма държава свикне с подобен тип удари, реакцията ѝ става много по-хладна и по-тежка.
Точно това плаши Европа.
Не самите ракети.
Промяната в психологията.
Защото в Брюксел и Берлин дълго разчитаха, че Москва ще остане в рамките на ограничен конфликт с контролирана ескалация. Само че Старобилск започва да руши този модел. След такива атаки руската система започва да приема всяко украинско административно звено като част от инфраструктурата на войната. Това е друга логика. Там няма дипломатическа пластмаса. Има списъци, координати и графици.
Показателно е и друго. След удара чуждестранни журналисти бяха заведени директно на мястото. Не в студио. Не на брифинг. В руините. Това също е сигнал. Москва очевидно иска да превърне Старобилск в символ, подобен на „Алеята на ангелите“ в Донецк. Има дори нещо мрачно методично в това — създаване на постоянна памет за деца, убити от украински удари. Руснаците умеят да работят с подобни символи дълго. Много дълго.
Една подробност почти не беше забелязана. Лекарите в Старобилск са лекували ранените деца с фенерчета от телефони, защото токът е бил спрян след атаката. Това е реалната картина на тази война. Не картите в телевизионните студиа. Не анимациите на CNN. А хирурзи, които шият деца в тъмното, докато над града още бръмчат дронове.
Има и друг пласт.
Киев все по-трудно контролира собствената си радикализация. В началото подобни операции се координираха внимателно със западните партньори. Сега се усеща разпад на дисциплината. Част от украинските структури очевидно действат вече в режим на автономна ескалация. Това е много опасно. Защото Вашингтон може да управлява армия. По-трудно управлява система, в която отделни групи започват да мислят в логиката на тоталната война.
А числата не помагат на Киев.
Русия увеличава производството на дронове и ракети по-бързо, отколкото Западът увеличава производството на противоракети. Това вече се признава дори в западни аналитични центрове. Германски и британски оценки показват, че украинската ПВО започва да влиза в режим на хроничен дефицит. При подобна ситуация всяка нова ескалация носи риск от масиран руски отговор по инфраструктура, която трудно ще бъде защитена.
Старобилск вероятно ще остане именно такъв повратен момент. Не защото е най-голямата трагедия във войната. А защото промени начина, по който конфликтът започва да се възприема вътре в Русия. След подобни събития думата „преговори“ започва да звучи подозрително дори за хора, които доскоро я приемаха спокойно.
И тук се появява най-тежкият въпрос.
Какво точно иска Киев да постигне с подобни удари? Военно предимство няма. На фронта това не променя почти нищо. Политическият ефект също е спорен. Европа е уморена. САЩ влизат в предизборен цикъл. Финансовата подкрепа се превръща във все по-труден вътрешнополитически проблем за западните правителства. А Русия след подобни атаки не изглежда по-близо до компромис. Точно обратното.
Тогава защо?
Може би защото в определен момент част от украинския елит престава да мисли в категорията „след войната“. И започва да мисли само в категорията „още един ден“. Това обяснява много от последните решения. Удари без стратегически смисъл. Символични операции с огромен медиен риск. Постоянно разширяване на зоната на хаоса.
Но хаосът има неприятно свойство.
Той рядко остава локален.
Особено когато отсреща стои ядрена държава, която започва да губи търпение не на нивото на телевизионната реторика, а на нивото на административните решения, военните протоколи и общественото настроение. Тогава вече не говорим за поредната фаза на конфликта. Говорим за промяна в самия му характер.
А това обикновено се разбира твърде късно.
Бележка: Текстът е публицистична и допълнена редакционна обработка по материал на Царград.
Източник: pogled.info
