Решенията на Съда на ЕС – празни приказки

Решението на Съда на ЕС от 9 ноември 2023 г, по дело С-175/22, ECLI:EU:C:2023:844 (решението виж тук) остана незабелязано и некоментирано. А в действителност то има определена стойност – доколкото дава поредна възможност за модернизиране и европеизиране на наказателния ни процес. Поредна възможност, която – за съжаление – за пореден път няма за бъде използвана.

Предмет на това решение е европейската законосъобразност на българския закон, който позволява един подсъдим да бъде осъден по правна квалификация, за която не е бил официално уведомен и срещу която, поради липсата на такова уведомяване, не се е защитавал. Макар и като изключение, такава възможност съществува.

Съобразно чл. 246 НПК в обвинителния акт следва да се посочат както фактическото обвинение (т.е. фактите, за които се твърди, че представляват престъпление), така и правното обвинение (т.е. правната квалификация по НК на тези факти). Подсъдимият следва да е уведомен за фактическото и правното обвинение, за да може да се защити против тях. Оттук и невъзможността съдът да постанови осъдителна присъда относно факти или правна квалификация, които не са посочени в обвинителния акт.

Когато в хода на съдебния процес се установят нови факти и/или необходимост от прилагане на нова правна квалификация, прокурорът изменя съответно обвинението – чл. 287 НПК. Това става по официален начин, като подсъдимият се уведомява. Така правото му на защита е спазено.

При все това, нормата на чл. 287 НПК ограничава изменението на обвинението само ако се променят фактите („съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението“) или се променя правната квалификация в по-тежка („прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление“). Тя не допуска възможността прокурорът да измени обвинението, като предложи друга правна квалификация, относима към не по-тежко престъпление (или „прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление“ – чл.285 НПК (отм), в редакция до 1999 г.).

Тази невъзможност прокурорът да измени обвинението се тълкува като възможност съдът да постанови осъдителен съдебен акт по всяка една по-лека правна квалификация. Такава възможност има и втората, и третата инстанции – като това вече изрично е признато в закона – чл. 337 ал.1 и чл. 354 ал.2 т. 2 НПК.

По този начин подсъдимият фактически се лишава от правото си на защита против по-лека правна квалификация. Той се защитава против една правна квалификация и след това е осъден по друга (която може да е качествено различна). Това, според българския законодател и българските наказателноправници, се приема за съвсем нормално, защото тази друга правна квалификация не е по-тежко наказуема.

В действителност едва с факта на осъждането си подсъдимият разбира коя правна квалификация е приложима в неговия случай – поради което и може да се защити за първи път против нея пред по-горната инстанция. От тази гледна точка, в практически аспект, правото му на защита ще е спазено, но само ако има такава по-горна инстанция. Ако именно последната инстанция за първи път го е осъдила по непредявеното обвинение (с не по-тежката правна квалификация), то подсъдимият се оказва в невъзможност да се защити против нея.  Това също така се е приемало за нормално.

ЕСПЧ, обаче, е бил на друго мнение. След няколко осъдителни решения, в които ЕСПЧ е приел, че правото на справедлив процес е нарушено, доколкото ВКС, НО, е признал подсъдимите за виновни по качествено различна правна квалификация (но не по-тежко наказуема), законът е променен, като в такива случаи се предвижда допълнителен съдебен контрол. Т.е. решението на ВКС да приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление (чл.354 ал.2 т.2 НПК) води до възможността подсъдимият, окончателно осъден по неизвестна за него до този момент правна квалификация, да сезира друг състав на ВКС, с доводи само относно тази правна квалификация (чл.422 ал.1 т.5 НПК), като в производството по възобновяване на делото, докато вече изтърпява наказанието си, да се защити за първи път против нея.

Това се приема за нормално.

Естество на Решението на Съда на ЕС по дело С-175/22

То ясно посочва, че тази национална практика не отговаря на изискването на чл.6 ал.4 от Директива 2012/13 за уведомяване на подсъдимия за правната квалификация на обвинението. И по-конкретно, няма да е законосъобразно подсъдимият да бъде осъден по непредявена правна квалификация (т.е. такава, за която той не е бил официално уведомен и срещу която не е можел да се защити). Националният критерий – че тази нова правна квалификация визира не по-тежко престъпление, за Съда на ЕС „няма никакво значение“ – второ изречение от първия диспозитив.

Съдът на ЕС, след като с едната си ръка забранява на българския съд да осъжда подсъдими по непредявени обвинения, с другата си ръка му предоставя изключително широки възможности сам да предявява обвинения – а именно по своя инициатива, без искане от прокурора или дори въз основа на защитни доводи от подсъдимия – да посочва като евентуално приложима друга правна квалификация и да дава възможност на подсъдимия да се защити против нея (втори диспозитив). Това правно разрешение, макар и в миналото официално признато (ясно в чл. 285 ал. 1-2 НПК (отм) до 1982 г. и по-косвено в редакцията до 1999 г.), понастоящем, за съвременното наказателно правно мислене, е неприемливо – доколкото очевидно съдът взима становище по предмета на делото и така губи своята обективност и безпристрастност.

Така, в практически аспект, ако съдът приеме, че евентуално би могъл да е приложим закон за друго, но не по-тежко наказуемо престъпление, то следва първо официално да уведоми подсъдимия за това и чак след това да го осъди по него. Той може да направи това винаги – както въз основа на искане от прокурора (т.е. разширява се приложното поле на чл.287 НПК относно прилагане на друг закон, без значение наказуемостта му, както и относно поддържане от прокурора на две алтернативни правни квалификации), така и по своя инициатива вкл. и в резултат на искане на защитата (било като защитен довод против оригиналната правна квалификация, било като признаване на вина по друга правна квалификация).

Последици от Решението на Съда на ЕС по дело С-175/22

В теоретичен план това Решение е ново основание за необходимостта от преосмисляне на съдържанието на изискването за обективен и безпристрастен съд – а именно това изискване не би следвало да пречи на правилното прилагане на закона. Този аспект, обаче, не е предмет на настоящето изложение. Негов предмет е практическото му значение и по-точно има ли такова.

В практически план това Решение открива три възможности, които ще доведат до по-ефективен наказателен процес.

Първата касае алтернативните правни квалификации. След като е възможно в съдебното производство да има две или повече алтернативни правни квалификации (едната по обвинителния акт, а другата посочена от съда), то би следвало да е възможно такива да има и в обвинителния акт, след съответна промяна на чл.246 НПК. Това ще намали както необходимостта съдът сам да преквалифицира деянието, което несъмнено е нежелано, така и възможността съдът да постанови оправдателна присъда при извършено престъпление само защото прокурорът не е сполучил с правната квалификация.

Втората възможност е по-далечна. А именно съдът да предложи и алтернативна фактическа обстановка (тясно свързана с твърденията в обвинителния акт, но все пак с един или няколко различни елементи), ако в хода на съдебното следствие приема това за нужно. Съдът на ЕС евентуално, стъпвайки на своето Решение от 9 ноември 2023 г, би приел, че такъв национален закон е съответен на правото на ЕС, стига подсъдимият да бъде надлежно уведомен и да му е предоставена възможност да се защити против новите факти. Оттук отново, с цел съдът да прибягва към тази възможност само в краен случай, може да се предвидят и алтернативните фактически твърдения в обвинителния акт. За това също така е нужно промяна на НПК.

Третата възможност е вече съвсем имагинерна. Обвинителен акт, в който има алтернативни фактически и правни обвинения, е твърде сложен правен инструмент. Вероятността за неяснотата на обвинението (фактическо и правно) е много голяма. Поради което е налице и необходимостта от стандартизиране на изготвянето му, като от съдържанието му изпадне ненужната информация, включително и повтарянето на едно и също нещо два и повече пъти. И по-конкретно, едно коректно, буквално и точно прилагане на чл.246 НПК би се явило особено удачно. Посочването на алтернативи в обвинителния акт, обаче, ще го превърне в гъвкав правен инструмент и ще намали случаите на оправдателни присъди само защото прокурорът е посочил по-различна фактическа обстановка или несподелена от съда правна квалификация или още по-укоримото – съдът да си затваря очите пред различните факти и правна квалификация, като осъжда подсъдимия точно съобразно обвинителния акт, с цел да не остави престъплението (макар и друго) ненаказано.

Отхвърляне на Решението на Съда на ЕС по дело С-175/22

Това Решение, доколкото е чуждо на българското правно мислене, неизбежно ще бъде отхвърлено. Това може да стане с рационални доводи – а и именно че правото на защита на подсъдимия ще бъде нарушено, ако той бъде принуден да се защитава против две или повече правни квалификации. Т.е. ще бъде отхвърлено с твърдения, че българският правен ред не допуска алтернативните юридически обвинения.

Това възражение не е основателно – доколкото и понастоящем подсъдимият фактически, а в някои случаи и юридически, е принуден да се защитава против две или повече правни квалификации.

Той фактически се защитава против множество евентуално възможни и приложими правни квалификации именно поради възможността да бъде осъден по всяка една не по-тежка правна квалификация. А такива са десетки или дори стотици, в зависимост от тежестта на правната квалификация по обвинителния акт. В зависимост от фактите по делото и правните знания на адвоката му, те може да бъдат ограничени до една или няколко. Поради това правото му на защита ще бъде облекчено, а не затруднено, ако бъде официално уведомен за евентуално приложимите други правни квалификации – като той съсредоточи защитата си именно върху тях, като игнорира останалите. Сигурността на един подсъдим, че няма да бъде осъден по неизвестна за него правна квалификация, само подпомага защитата му.

Той юридически се защитава против две правни квалификации в хипотезата на чл. 336 ал.1 т.1 НПК – първата инстанция е оправдала подсъдимия по правната квалификация, посочена от прокурора, но го е осъдил по друга, по-лека правна квалификация; след това е подаден протест от прокурора, който настоява за осъждане по първоначалната по-тежка правна квалификация и жалба от защитата, която настоява за оправдателна присъда. Нормата на чл. 336 ал. 1 т. 1 НПК дава правомощие на въззивния съд да постанови осъдителен съдебен акт по тази по-тежка правна квалификация. Същевременно предмет на въззивното производство е първоинстанционната присъда, в която е посочена по-леката правна квалификация. Така защитата се оказва изправена пред две конкретно посочени правни квалификации – на първо място по-леката, посочена в обжалваната от нея присъда; на второ място по-тежката, посочена в обвинителния акт и във въззивния протест. Тя трябва да се защитава и по двете срещу тях, едновременно. Отделно от това трябва да се защитава и по всяка друга не по-тежко наказуема правна квалификация – угрозата за прилагането ѝ продължава да тежи върху него. Това е приложимо и за касационното производство – чл. 354 ал. 2 т. 4 НПК.

В действителност НПК и националният начин на правно мислене не се противопоставят на алтернативните правни квалификации. Те се противопоставят на ясното признаване на съществуването им и на предоставяне на подсъдимия на съответните правни средства за защита. Редно е да се твърди, че правото на защита на подсъдимия е защитено, доколкото срещу него има само една правна квалификация – тази по обвинителния акт. И след това да се игнорира възможността той да бъде осъден по друга правна квалификация (за не по-тежко престъпление), без да бъде уведомен за нея. А когато това все пак стане, въззивният и касационният съд не са законово задължени да третират като ново и различно правно обвинение факта на осъждане по такава различна правна квалификация, като не са задължени да предоставят на подсъдимия нужните гаранции, предвидени в НПК, именно във връзка със защитата против правната квалификация (напр. дали разбира обвинението и възможност да даде обяснения, доколкото новата правна квалификация води и до качествено преосмисляне на защитата против фактическото обвинение).

Невъзможността официално да се признаят алтернативните обвинения ще доведе до неприлагане на втория диспозитив от Решението. Евентуално само може да се приложи първият – а именно невъзможност за постановяване на осъдителна присъда по непредявено правно обвинение, без значение, че се касае за не по-тежко престъпление. Евентуално може да се допусне официално изменение на обвинението, направено от прокурора, относно правна квалификация, включително и относно не по-тежко наказуем фактически състав (но само ако старото обвинение отпада). Но дори и тези малки крачки е съмнително да бъдат направени.

Решенията на Съда на ЕС – празни приказки

Така и това Решение на Съда на ЕС ще последва съдбата на останалите – ще бъде игнорирано. Отново ще се твърди, че е работа на законодателя да имплементира Директивите. Поради което ще се чака промяна в НПК. Защото, счита се, източник на правото е само НПК, но не и правото на ЕС. Последното, счита се, е практически неприложимо.

В действителност чл.6 от Директива 2012/13 има директен ефект – което означава, че е директно приложим, като има предимство пред националните норми, които му противоречат; последните или следва да се тълкуват съответно, или да се оставят без приложение. Това правило, установено от Съда на ЕС, не се прилага от българския съд.

Няма да имаме официално признати алтернативни обвинения; ще продължим да имаме скрити такива, за които не се говори и които стават видими едва когато подсъдимият бъде осъден по различна правна квалификация; дори и тогава пак няма да се говори за тях и няма да се наричат така.

Точно така, както и до днес българският съд продължава при одобряване на споразумение да посочва в текста му трите имена и ЕГН на съучастниците на обвиняемия, който сключва споразумението – което обективно не е нужно, освен при редки изключения. Решението на Съда на ЕС по дело С-377/18 е празни приказки.

Или пък огромният проблем с разумния срок, доколкото забавената с години присъда е често ненужна или дори вредна – като Решенията по дела С-688/18 и С-347/21, даващи възможност делото да се гледа дори и при отсъствието на подсъдим и /или адвоката му, или Решенията по дела С-612/15 и С-282/20, даващи възможност пороците на обвинителния акт да се отстраняват в съдебната фаза, включително и в хода на съдебното следствие – всички те са празни приказки.

Или уведомяване на заподозрения за правата му – С-209/22. Отново празни приказки – защото българското право не познава фигурата на заподозрян.

Решенията на Съда на ЕС са празни приказки не защото са различни от онова, с което сме свикнали, а защото идват от неоторизиран източник (такъв е НПК или ВКС, но не и Съдът на ЕС) и защото прилагането им предполага пристъпване в непознати и неизследвани правни територии, където възможността да се изложиш е много голяма. По-добре са утъпканите коловози на трайно установената съдебна практика, по-добре е да си затваряме очите пред явните дефекти в наказателното ни правораздаване.

Източник: news.lex.bg