– Госпожо Петкова, Вие винаги сте били социално активна. Как ще определите случващото се в държавата днес? Какво мислите за така наречената “сглобка”, едни хора, които довчера се мразеха, а днес са заедно?
– Ако ми позволиш да те поправя, аз не съм социално активна, а социално ангажирана, защото не участвам активно в политическите неща, но съм ангажирана с всичко което се случва в тази държава. Това което се случва не само в момента, но и 35 години назад, ме притеснява.
Това е много интересен въпрос и не може да се отговори с две изречения, но ще се опитам. Нищо, което е сглобено по една неправилна схема, не може да бъде нито градивно, нито полезно, нито дълготрайно. Това е конструкция, която е обречена на неуспех, но за съжаление, когато се роди, може да даде и поражение. Това е все едно Айфеловата кула да се срути, защото болтчетата и чертежът, по който е направена, не е така, както трябва.
– Какво мислите за протестите на земеделците, енергетиците и миньорите? Останаха ли излъгани те, по Ваше мнение?
– Протестът на земеделците не успя, но мисля че те просто нямаха нито време да се подготвят, нито достатъчна мотивация. Обществото много се настрои против тях, масата имам предвид, от тези подмятания, че това са хората с майбасите, с яхтите и т.н. Обикновените хора, обикновените производители, които не работят само за своя хляб, а и за хляба на всички ни, но ние хляба си го купуваме от магазина и много много не се интересуваме от това кой го произвежда. Така че не знам. Тук мога само да гадая точно как са станали нещата. Но хората, които са с майбасите и яхтите са наклонили везните в обещанията на така нареченото правителство.
Относно миньорите и енергетиците те са едни други хора като съсловие и там няма да има “лабаво”, въпреки че на всички ни е ясно, че хората се купуват, нещата се купуват и всичко е пари. Но това са хора, които ежедневно се борят със земята, защото въглищата се копаят и това е черен труд. В енергетиката, при нейните процеси, една грешка може да коства много, може да коства живот и тези хора не могат да си позволят семействата им да останат на улицата. Когато има посредници между искащите и тези, които трябва да задоволят исканията им, нещата са на кантар.
Съжалявам, аз говоря много откровено и много нелицеприятно, така че моето уважение към синдикатите. Те откакто са създадени играят голяма роля в работническите борби и същевременно много често са предавали работниците, а не работодателя.
Ако тези така справедливо протестиращи наистина дръпнат шалтера и ние останем без ток, нали се сещаш, че 3/4 от нашето народонаселение ще скочи срещу тях, така както скачат срещу затворените магистрали.
Трудно се обединява народ около кауза, която не разбира, че е за него. Защото, ако този протест отиде в нищото, много малко хора си дават сметка какво ни чака. На мен много ми се иска да успеят миньорите и енергетиците, най-малко за да лъсне несъстоятелността на това сглобено правителство. По-некадърно правителство не сме имали в историята си. Те не знаят какво правят, мухи без глави.
– Проф. Дайнов, в полупоетична форма, изказа страшни обиди спрямо миньорите. Как бихте определили неговото “творчество” и изявите му от последните дни?
– Нека да не наричаме едни неща, които са по скоро свързани с хранително смилателния тракт и най-вече с отходната система, творчество. Аз нямам право да обиждам неуважавания от мен професор, казвам неуважавания, тъй като самият така наречен министър-председател си позволи да се обърне към депутатите с „уважаеми“ и „неуважаеми“.
Не знам дали изобщо проумяваш какъв ужас е това, какво падение по най-високите етажи. Да си позволиш в публичното пространство подобни простотии е най-малкото скверно, а още по-скверно е становището на университета, в който той е преподавател, който излиза в много защитна позиция, популистка, че всеки техен преподавател и студент има право да изказва лично мнение в публичното пространство. Ако личното мнение на един професор е да обижда и то по такъв перверзен начин, да са живи и здрави.
Ако този професор не се чувстваше виновен, или са му набили канчето, защо си изтри постовете, нали е уверен в думите си.
– Къде се крие културата у нас? Виждате ли я и да участва в ежедневието на българина?
– Културата, винаги съм казвала, че е последната дупка на кавала, ако изобщо е дупка в живота на тази държава. Не защото нейните граждани нямат нужда от култура. Напротив, имат нужда и те я търсят и затова пълнят и театралните зали, купуват книги и ходят на концерти.
Културата се възпитава, ако вкъщи случат чалга – и детето слуша чалга, ако го водят на симфоничен концерт – и то започва да се интересува. Ето какво е дереджето на културата – не е на последното стъпало, а под стълбата, като една Жервез от романа „Вертеп“ на Емил Зола. И стои там, и я натикват там, и въпреки всичко хората на културата, тези които я правят, продължават да работят и да дават, това което е необходимо.
Има надежда, да, опитват се да ни опростачат, но те се опитват вече толкова години.
– Ако трябва да намерите някакъв дефицит към днешна дата в културен аспект, сравнен с миналото, кой е той?
– Цялото отношение на държавата към културата. Така е. За културата няма пари, а тя все пак без пари не се прави. Един театър най-малкото трябва да се отоплява, трябва да се плащат заплати на актьорите, също и на концертните зали. Книгите трябва да се издават, книжарниците плащат наеми и заплати на тези, които продават. Нещата са не само “ние правим висока култура”, тази култура не може без база, а базата е пари.
Културата винаги е била надстройката на една държава. Базата е икономиката, културата е надстройката. Как във въздуха да построиш нещо?
Художникът трябва да има пари да си купи платно и бои, за да направи картина. Не държавата да му ги даде, а да му осигури условия да направи изложба.
– Раждат ли се големи творци днес и какво определя един творец, като голям?
– Единственият определящ фактор за това дали един творец е голям, е времето. Всички, които сега правим нещо в областта на изкуството, ще ни оценяват след 100 години. Тогава ще кажат дали остават някои от нас. Сега може да се биеш в гърдите и да те тупат по раменете, че си най-великият писател или актьор, или музикант, а след 100 години да си в графата “и други”. Такъв е животът и не само у нас.
Пагубното е да се взимаш насериозно. Има едно нещо което се нарича време и само то отсява, ама не го разбират.
– Предлагали ли са ви някога някакъв политически пост?
– Предлагали са ми и аз съм отказвала, защото никога не правя, това което не ми е работата. Аз не ставам за депутат, аз не ставам за директор на някаква културна институция, даже и за министър на културата. Не ми е това работата, моята работа е била да си отгледам децата и да си пиша нещата, които смятам, че мога да пиша.
Ако в тази държава всеки прави това, за което е учил и на което е способен, ще цъфтим и ще връзваме. Мен не ме блазни властта.
Интервю на Стефани Василева, MEDIAMALL
