Изборите минаха. Отмина си скоропостижното и 45-ото Народно събрание. Сбъднаха се най-мрачните предчувствия на Дон Борисов и президентът назначи вече служебно правителство. Което може и да порови поне малко зад завесата.

А там нещата със сигурност са толкова нагли, че дори и най-малкото надникване там стига. Като увод, надяваме се, към още по-голямото й повдигане.

Останаха обаче недоволните. Основно ВМРО и НФСБ. Тоест – „патриотите”, с каквато титла четири години те се кичеха в иначе реалното си качество на патерица на просташкото герберско управление.

От цялото това недоволство обаче човек остава с впечатлението, че останалите депутати в 44-ото и 45-ото Народно събрание не са били патриоти. И че завинаги са играли по чуждата свирка.

Това, разбира се, най-малкото е спорно. Но никак не е спорно това, че тъй наричащите се „патриоти” четири години играха по свирката на Борисов и ГЕРБ. Които от своя страна играеха по другата свирка – тази на „началниците”, по точния израз на Кръстника им.

Разбира се, от време на време „патриотите” се бунтуваха, но винаги поредният им бунт скоропостижно свършваше, когато им подхвърляха храна. А известно е, че когато човек е сит, все му едно за какво гласува в парламента. Пък и то винаги може да се обясни като патриотично. В което съмнение няма.

Сега обаче „патриотите” са обидени. Обидени, първо, на себе си, защото се разритаха преди изборите и не влязоха в парламента, та да държат високо, поне в приказките си, знамето патриотизма. На което само те били носители. Но, казано е, кой каквото сам си направи, никой не може да му го стори. И всеки после си пати за главата си. Пък и за задника си…

Обидени са „патриотите”, разбира се, и на народа, че не ги припозна тоя път в каузата им. А по-точно казано – избирателите не ги припознаха в същата тази кауза. Което е съществено и си е най-точната оценка, каквото и да си говорим.

Чак да му се доплаче обаче на човек от жал за тях. Каузата им принципно е права, ама кой знае защо народът не ги оцени подобаващо. Тоя народ!… Ама той, Борисов, още много отдавна каза, че в китната ни Родина бил останал само некачественият човешки материал.

Разбира се, и Борисов, и „патриотите” съвсем не се припознават в тоя некачествен човешки материал. Те са от друго качество. Жалко, че в зората на тъй наричаната у нас демокрация отпадна Българският държавен стандарт, та да видим в коя графа попадат. Ако има такава за тях, разбира се.

Сега „патриотите” се мъкнат по националните телевизии и плачливо обясняват, че патриотичното пространство било останало пусто. Поне в 45-ият парламент де, както казват. Поради което той бил сътворил маса глупости.

Разбира се, не казват точно какви са тия глупости. По простата причина, че щом те не са в него, то там могат само да се творят глупости и нищо друго. Което обаче ако не прилича на психиатрична диагноза, то поне мяза на сърдития Петко с празната му торбичка. Ако сме по-милостиви…

Сега патриотите прокарват нова линия в „каузата” си. Захванали са се, поучени от последните избори, пак да се обединяват. От ВМРО обявиха, че това е възможно, ако се премахнел лидерализмът.

Ама, че сложна дума, пътьом казано. А иначе по същество какво означава този иновативен призив? Че лидерите на „патриотите” няма да се кандидатират за следващия парламент или, че лидерите им малко повече ще слушат мрънкането, носещо се от иначе стройните им кохорти? Ама то е съвсем ясно, че вождовете им и да са на държавната ясла, и дори да не са там, подопечните им пак ще им играят по свирката.

Някой да ме обори? Едва ли има аргументирани желаещи. Пък и, ако направим и една ретроспекция, направо да се чудим как тъй сме я карали с патриотизма преди 44-ото Народно събрание, в което „патриотите” най-сетне свариха да седнат, за да топлят със задниците си парламентарните кресла.

Сега те пак запретнаха ръкави да заравят томахавките и да се обединяват. В името единствено да прескочат 4-процентната бариера и пак кресливо в следващия парламент да ни обясняват, че освен тях други патриоти в тая държава няма. И, пътьом, че Борисов е месията, който според Библията е призван перманентно да ни спасява и че той бил шлиферът, за който всички те здраво се хванали.

Автор: Огнян Марков